Да, те са основните действащи лица в моите размисли. Една абсолютна загадка - постоянно се опитвам да ги разбера, оправдая, да ги разнища, да прогнозирам, да ги поправя понякога... И все нещо ми убягва. Как може да сме толкова добри в осъждането и разбирането на чуждите грешки, а да не можем да видим същите тези неща, който откриваме у тях, когато ги вършим ние самите? И защо, за Бога, сме такива егоистични задници?!?!
Честно казано ми писна да си правя равносметки и планове за ново начало, а в крайна сметка пак да се оказвам в същия затворен кръг. Честно казано ми писна да се разочаровам. И вече не възлагам надежди на почти никого. Т.е на никого освен един много специален за мен индивид, в който се въплащава цялото ми богатство на тази планета. Чудих се дали наистина приятели на тази планета не съществуват, но не съм сигурна в отговора, който ще си дам. До преди да срещнеш Човекът ти се струват много близки, а когато го намериш усещаш как всъщност с тези дадени хора си запълвал празнината от липсата на този Човек. Приятелите само временни заместители и запълнители ли са или могат да съществуват? Или в крайна сметка приятелите съществуват само за тези, който не могат да си намерят Човек, а вече намерилите го просто разбират че няма приятели, а само един Приятел. Човекът приятел.
А може би ако приятелите са наистина приятели не е така ... нямам представа. Защото май нямам такива индивиди около себе си. Просто с помощта на Човекът виждаш всички разочарования, които преди си прикривал зад перде от забрава, с едничката цел да се почувстваш обичан и да запълниш Празнината. Иска ми се да не си задавам тези въпроси и да не клоня към Безнадежността. Колко жалко, че надеждата се изпарява накъдето и да погледна. Не умира, но все пак...малко по-малко изчезва докато не стане толкова миниатюрна, че...вече не знаеш дали съществува. както една приятелка (ха,каква ирония) беше казала : "В крайна сметка всички оставаме сами със себе си." Преди изпитвах нужда да вярвам, а сега се превърна просто в желание...
Омагьосаният кръг, в който съм попаднала, доста ме е променил. Ден след ден едно и също. Сякаш съм актриса е странстващ театър, обаче с калпави актьори, които знаят само едно представлние. Дори една сцена...Всеки ден възможно най-минимално различен от предишния, с все по-малко импровизации. Заучени реплики, еднакви декори...А сякаш моя персонаж седи безжизнено в средата на сцената, чакайки някой да пренапише сценария, да му даде пистолет и знак и да избие всички лица зад маски. Чудя се няма ли да се изтърка най-сетне представлението и да свършат местата и хората, пред който да го играем, и просто да ни уволни някой? Или може би са ни записали на касета и просто ни пускат в празен кино салон... Кога ли лентата ще се разпадне от преупотреба? Не знам и надали скоро ще разбера. Може би този блог ще нарани по косвен начин някой случайни читатели, но и вероятността те да се сетят да го прочетат не е голяма така че.... оставям се в ръцете на съдбата. И на косвената честност, за която от представлнения не ни остава време.
Have you ever felt the same? Like you just need to run away...
Предполагам много хора не разбраха смисъла на последната ми снимка. Най-вероятно защото в последно време и аз съм се скрила като всички зад добре поставена маска. Привидната ми доброделтелност е част от маската. Хората около мен отново почнаха да възлагат надежди на моята най-обикновенна очтивост, тъй като има големи пропуски от тяхна страна в развитието на моето развитие.
Снимката е израз на студенината и самотата, която изпитвам. До скоро те бяха примесени с унижение, подобно на това, което бих изпитвала ако някой ме беше захвърлил гола насред оживен столичен площад. Но вече единственото останало е желанието голотата ми да бъде скрита от прегръдка. Прегръдката на един определен човек. Та ако сега ви отварям насилствено очите, браво на мен - време беше :] И все пак надеждата не умира последна. Поне моята никога не умира...
Честно казано ми писна да си правя равносметки и планове за ново начало, а в крайна сметка пак да се оказвам в същия затворен кръг. Честно казано ми писна да се разочаровам. И вече не възлагам надежди на почти никого. Т.е на никого освен един много специален за мен индивид, в който се въплащава цялото ми богатство на тази планета. Чудих се дали наистина приятели на тази планета не съществуват, но не съм сигурна в отговора, който ще си дам. До преди да срещнеш Човекът ти се струват много близки, а когато го намериш усещаш как всъщност с тези дадени хора си запълвал празнината от липсата на този Човек. Приятелите само временни заместители и запълнители ли са или могат да съществуват? Или в крайна сметка приятелите съществуват само за тези, който не могат да си намерят Човек, а вече намерилите го просто разбират че няма приятели, а само един Приятел. Човекът приятел.
А може би ако приятелите са наистина приятели не е така ... нямам представа. Защото май нямам такива индивиди около себе си. Просто с помощта на Човекът виждаш всички разочарования, които преди си прикривал зад перде от забрава, с едничката цел да се почувстваш обичан и да запълниш Празнината. Иска ми се да не си задавам тези въпроси и да не клоня към Безнадежността. Колко жалко, че надеждата се изпарява накъдето и да погледна. Не умира, но все пак...малко по-малко изчезва докато не стане толкова миниатюрна, че...вече не знаеш дали съществува. както една приятелка (ха,каква ирония) беше казала : "В крайна сметка всички оставаме сами със себе си." Преди изпитвах нужда да вярвам, а сега се превърна просто в желание...
Омагьосаният кръг, в който съм попаднала, доста ме е променил. Ден след ден едно и също. Сякаш съм актриса е странстващ театър, обаче с калпави актьори, които знаят само едно представлние. Дори една сцена...Всеки ден възможно най-минимално различен от предишния, с все по-малко импровизации. Заучени реплики, еднакви декори...А сякаш моя персонаж седи безжизнено в средата на сцената, чакайки някой да пренапише сценария, да му даде пистолет и знак и да избие всички лица зад маски. Чудя се няма ли да се изтърка най-сетне представлението и да свършат местата и хората, пред който да го играем, и просто да ни уволни някой? Или може би са ни записали на касета и просто ни пускат в празен кино салон... Кога ли лентата ще се разпадне от преупотреба? Не знам и надали скоро ще разбера. Може би този блог ще нарани по косвен начин някой случайни читатели, но и вероятността те да се сетят да го прочетат не е голяма така че.... оставям се в ръцете на съдбата. И на косвената честност, за която от представлнения не ни остава време.
Have you ever felt the same? Like you just need to run away...Предполагам много хора не разбраха смисъла на последната ми снимка. Най-вероятно защото в последно време и аз съм се скрила като всички зад добре поставена маска. Привидната ми доброделтелност е част от маската. Хората около мен отново почнаха да възлагат надежди на моята най-обикновенна очтивост, тъй като има големи пропуски от тяхна страна в развитието на моето развитие.
Снимката е израз на студенината и самотата, която изпитвам. До скоро те бяха примесени с унижение, подобно на това, което бих изпитвала ако някой ме беше захвърлил гола насред оживен столичен площад. Но вече единственото останало е желанието голотата ми да бъде скрита от прегръдка. Прегръдката на един определен човек. Та ако сега ви отварям насилствено очите, браво на мен - време беше :] И все пак надеждата не умира последна. Поне моята никога не умира...
Няма коментари:
Публикуване на коментар