My life is fucking beautiful. За пръв път от много време се чувствам наистина добре - излязох от всички затворени кръгове, в които се бях набутала, от всички плаващи пясъци, в които бях затънала и започнах наново.
Невероятно е как някои така малки неща ми върнаха надеждата. От доста време не бях срещала хора, които искат да са ти приятели не за да ти искат пари, не за да им правиш безброй услуги, които само те набутват, не за да бъдеш резервен план, за момента в които няма на кого другиго да се обадят. Харесва ми да не бе третират като боклук и да получавам това, което заслужавам. продължавам да мисля, че всичко се случва с определена цел и от всичкоси има поука. В случая сякаш е, че ако първо не бях се отчаяла така сега нямаше да разбирам какво безценно съкровище съм намерила в лицето на всички тези нови хора.
Eстествено остават още детайли за изглаждане около мен, но честно казнао ми харесва да има нещо, над което да се сустедоточавам. Все още съм прекалено енсериозна и мързелива и доста от плановете ми се провалят в резултат на това така "прекрасно" качество. Но тази промяна е следващата в списъка. просто виждам една нова светлина в тунела, нова надежда. Ново Аз.
Също така съм на inspiration вълна. До скоро се чувствах супер бездарна и безидейна, но с помощта на някои хора осъзнах, че просто трябва да съм по-постоянна. Откакто компютъра ми се гаври с мен и не ми отваря deviantArt.com съм се метнала на flickr. и сякаш и тва "мятане" ми беше прането от някъде. Ако сайта не беше спрял,нямаше да отворе другия сайт. Ако не го бях отворила, нямаше да срешна Project 365 и пак щях да съм без вдъхновение. Но сега се подготвям за нещо наистина голямо и значимо. Така наречения Project 365 представлява прокриване на идеите на фотографа. Започнеш ли го си длъжен да снимаш по нещо ново и разнообразно всеки ден, в продължение на една година. Още една голяма стъпка към новото Аз.

И като за завършек една от най-милите снимки, които съм правила. Това човече ми влиза под кожата...

Кръстопътища по здрач.

Всички някога сме се оказвали на кръстопът. Да свием на дясно, по пътя с много завой? Или пък на ляво по правата отсечка, с опасност да заспим от монотонността? Да си останем на мястото, да се обърнем назад или просто да продължим напред? Всеки един от тях си има свои преимущества и недостатъци, някой от който лесно предвидими, други от които сякаш изгубени в здрача, паднал тихо над нашия кръстопът, но и така опасен и непредсказуем. Не мога да опиша с думи, колко много харесвам метафори. Начинът, по който в две-три прости думи , значещи какво ли не, да откриеш обобщено цялото си съществуване, цялото така сложно лутане на този безсмислен свят. Магическо. Неповторимо.

Всъщност - не всеки някога е седял на кръстопът, а през цялото време си седим на грозния кръстопът и си кибичим като олигофрени. Не е ли безсмислено всъщност да тръгнем накъдето и да е, като в крайна сметка все ще се окажем на същия тоя шибан кръстопът, наш личен си, само че някога някой от пътищата ще е затворен за ремонт, на друг ще има паднало дърво. Защо всъщност въобще си мисля такива сложни неща като и те са безсмислени и те ме изкарват на тоя кръстопът пак и отново? Аз знам, че с нищо не бих променила света и че думите ми ще си останат все така нечути, поради един куп скапани и комплексарски прични, засягащи или мен, или някой друг. Но продължавам да си пиша, безсмислените дълбоки и обиколни мисли, който сигурно никой освен мен няма да схване нацяло, тъй като вие не можете да следите тънката нишка на ненормално дългите ми изречения. То и аз ако ги прочета след 2 месеца и аз няма да разбера как съм стигнала до тея заключение,но ето - пиша си. Защо? Ами защото така ми харесва. Защото съм си избрала тоя път от възможните избори на кръстопътя. Защото обичам да обесмислям още повече безсмисленото с безполезни разсъждения.

И защото обичам Робърт Джордън и смисъла на всичко, което е излязло изпод ръката му.И ето, че пак това име ме докарва до сълзи. Някой толкова гениален, толкова обичан човек, да си отиде така преждевременно, отнемайки надеждатата на милиони хора, вманиачени в прекрасната му книга, която завинаги ще остане недовършена. Да, някой друг автор ще я напише по неговите записки, но не знам дали ще мога да обикна тази последна книга, тази 12та част, която просто не носи неговия дух. Мислеь си преди, че съм харесвала дадени книги. Но след Колелото на времето, след всички красиви, натъпкани със мисъл заглавия и страници, след всички нощи, прекарани със героите, станали част от съществото ти - всичко изг;ежда банално и пошло. Герой, творение на Робърт Джордан.
Защото обичам този геиален автор и смисъла на творенията му.
Затова ще продължавам и аз да се лутам из собствения си изгубен смисъл.
С надеждата, един ден и аз да оставя такава следа у някого, който не ме познава.
С надеждата, един ден и мойте думи да имат значение.
С надеждата, един ден споменът за Робърт Джордан да остане и на децата ми.

>Кръстопътища по здрач
Книга Десета от Колелото на Времето
Робърт Джордан

Колелото на времето

"Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои, и Век отдавна отминал, над Аритския океан се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало."

Това начало всеки път ме изпълва с невероятна енергия. харесва ми начинът, по който в едно такова простично начало е вмъкната една така голяма философия. Философия, обгръщаща целия ни живот - случките, хората, местата. Откакто чета Колелото просто сякаш мирогледът ми се промени. То не е смао поредния фантастичен свят, то е цял нов поглед над нещата,над хората. харесва ми как Робърт Джордан набляга на межудличностните отношения,а не смао на пейзажите. харесва ми как описва подробно всяко едно чувство до наи-малката трошица, давайки ти възможност да вникнеш в нещата, който сам си изпитал, но на чиято красота не си наблегнал. Обичам да се уча заедно с Ранд, Мин, Мат, Перин, Авиенда, Елейн, Нинив и Егвийн, да се сблъсквам със всичко заедно с тях, да чета за нещата, който сама изпитвам, но така красиво описани... Всяко едно чуствто в тези книги е като взрив на цветове и образи. Невероятно. Спиращо дъха. Просто...неописуемо. Книгата е сякаш писана за мен, за да угоди на нестихващото ми желание да разгледма всички хора и чувства, всяка психика, да я разделя на cъвставните й части, дори на молекулите. Има фрази, който се запечатват в мозъка ми като жигосани. Неща, за които не съм се замисляла. Просто изречени на глас истини или в случая - написани. В общи линии книгата е повече то вължебна. Божествена може би.

"Много по-лесно е да си смел, когато има кого да закриляш."