Черни дупки.

Един отдалечаващ се образ. Едно пропадане като в черна дупка. Около теб един водовъртеж от хора, случки, мисли и образи - до едно толкова безлични и безсмислени. Само срещу теб един лъч светлина, към който се стремиш без да обръщаш внимание на Водовъртежа. Бавно, но сигурно се приближаваш и в свяка секунда си все по-близо до края на Водовъртежа. И лъчът в края на тунела става все по-ярък.
В един момент достигаш.
Политаш. Целия свят се въплащава в един човек - едно лице,един глас, 2 очи,събрали в себе си светлината на 1 милион слънца, красотата на 1 милион цветя. Една усмивка, която спира дъхът ти и обезмисля понятието "време". Секундата сякаш трае с векове. Прекрасни векове. Едно същество, пред което си като отворена книга. Което разполага с цялото ти доверие. На което възлагаш всичките си надежди. Което e основният персонаж, който виждаш там до теб в мечтите си. Който осмисля всяка твоя следваща крачка.Светът, който до сега си обитавал, се оказва празен и чужд. Пред теб - един нов свят, паралелен на стария, лично твой. Свят, в който съществува само един човек освен теб. И никой друг освен този човек не е способен да те върне обратно. Но не е и нужно.Защо да бягаш от един толкова красив свят - чист като дъджа.
Затваряш очи и притискаш силно до себе си едно неземно крависо създание. Усешаш само как бие едно сърце. Не твоето... Със затворени очи виждаш невидима за другите усмивка, широка като Светът. Вдишваш с едно единствено желание - да усетиш миризмата, за която си копнял с часове, която търсиш постоянно наоколо. Задържаш дъха си, запазваш момента... само твой момент.
Думи?
Мисли?
Хора?
Гледки?
Всичко е излишно.