Абе много интересни същества сме ние хората. Обожавам вечното лутане сред всичките тея въпроси без отговор сякаш...Цял един свят от въпроси,разсъждения, главоблъсканици и накрая нищо няма точен отговор. Всеки толкова различен от другия,тъкмо разбереш първия появява се втори, съсипва ти рпедставите...първия също.Идва трети.И той си отива...абе голяма мешанка сме.
В последните дни ме е завладял въпросът без отговор за страховете. На моменти имам чувството, че въобще не ме е страх от хората и мога да кажа и изкажа всичко, което ми е на сърцето без никакво притеснение и така нататък,а в следващия момент се изправям пред онези толкова сини очи и сякаш езика ми се заплита на 1 милион възела, мисълта ми се разпокъсва, всичко, кеото съм измислила и подготвила да кажа се изпарява, света около мен изчезва, проблемите и всички простоии, за които съм си мислила просто измити от дъжда. Всичко е чисто и празно,крависо и слънчево, дори и в пороя.Няма нищо около мен ,само 2 сини очи и едно лице точно пред мен.И тогава политам...някъде далеч,забравям какво съм искала да кажа и бивам върната обратно с подканващ въпрос, на който аз вече отдавна съм изгубила дългообмисляния отговора някъде далече в Празнотата.
Но колко трябва да те е погълнал страхът от хората и болката, за да ен можеш да се отдадеш напълно на празнотата и да позволиш да бъдеш обичан? Един от въпросите ебз отговори. Нито един от параметрите, от които се състой това уравнение, не е онстанта - всички са неизвестни. А кой може да реши такова уравнение? Никой. Можеш само да чакаш то само да се разплете и да даваш само повече и повече любов, която в крайна сметка да се окаже достатъчна за съкращаването на всички натрупали се гадни параметри. Няма значение обаче кога ще успее да се разплете гадната безкрайна плетеница, когато обичаш някого толкова много..
Странно е как нещо толкова малко като един обикновен човек може да е олицетворение на света. Също толкова несъвършенно и сложно, но и толкова крависо и пленително.
В последните дни ме е завладял въпросът без отговор за страховете. На моменти имам чувството, че въобще не ме е страх от хората и мога да кажа и изкажа всичко, което ми е на сърцето без никакво притеснение и така нататък,а в следващия момент се изправям пред онези толкова сини очи и сякаш езика ми се заплита на 1 милион възела, мисълта ми се разпокъсва, всичко, кеото съм измислила и подготвила да кажа се изпарява, света около мен изчезва, проблемите и всички простоии, за които съм си мислила просто измити от дъжда. Всичко е чисто и празно,крависо и слънчево, дори и в пороя.Няма нищо около мен ,само 2 сини очи и едно лице точно пред мен.И тогава политам...някъде далеч,забравям какво съм искала да кажа и бивам върната обратно с подканващ въпрос, на който аз вече отдавна съм изгубила дългообмисляния отговора някъде далече в Празнотата.
Но колко трябва да те е погълнал страхът от хората и болката, за да ен можеш да се отдадеш напълно на празнотата и да позволиш да бъдеш обичан? Един от въпросите ебз отговори. Нито един от параметрите, от които се състой това уравнение, не е онстанта - всички са неизвестни. А кой може да реши такова уравнение? Никой. Можеш само да чакаш то само да се разплете и да даваш само повече и повече любов, която в крайна сметка да се окаже достатъчна за съкращаването на всички натрупали се гадни параметри. Няма значение обаче кога ще успее да се разплете гадната безкрайна плетеница, когато обичаш някого толкова много..
Странно е как нещо толкова малко като един обикновен човек може да е олицетворение на света. Също толкова несъвършенно и сложно, но и толкова крависо и пленително.
'Опитай.Повярвай,че ние можем да бъдем много добре."
Няма коментари:
Публикуване на коментар